Пролог
Огънят потрепваше, разпръсквайки сини искри в нощта. Лиана, облечена в раирана риза от грубо платно, седеше на хладен камък, втренчена в пламъците. Очите й, зелени като морската вода на Аетерия, бяха погълнати от тъга, сякаш събираха в себе си векове на мълчание. Около нея, в сенките на хилядолетна гора, шепнеше вятърът – шепот, който носеше ехото на забравени песни и безброй истории.
В нощта, изпълнена с безкрайни въздишки на дърветата, Лиана чуваше нещо. Не звук, а вибрация, която се разпространяваше по костите ѝ, като пулс на далечен океан. Усещаше връзката с водата, която сякаш течеше в нея. Сякаш самата тя беше част от древния ритъм на света.
В този момент, в този изгубен ъгъл на Аетерия, мистерията се раждаше, по-мрачна и по-дълбока от всяко безпокойство. Защото Лиана знаеше – времето ѝ за действане е дошло. Време е да се впусне в преследването на истории, от които самото море е забулено в мълчание. Време е за пътуване.
Глава 1: Шепотът на вълните
Слънцето се къпеше в тюркоазените води около Аетерия, острова на Лиана, хвърляйки златни отблясъци по пясъка, мек и бял като пудра. Въздухът беше изпълнен със соления дъх на океана, сладникавия аромат на екзотични цветя и далечния крясък на морски птици. За повечето жители на племето Тала'нора, това беше просто поредният спокоен ден в техния изолиран рай, защитен от буйни рифове и вековни предания за морски чудовища, които пазеха любопитните далеч.
Но за Лиана спокойствието беше само повърхностно.
Тя седеше на ръба на скалист нос, вдадена в безкрайната синева. Краката ѝ висяха над пенливите вълни, които се разбиваха в подножието на скалата с ритмичен тътен – познат, утешителен звук, който днес обаче носеше едва доловим дисонанс. Лиана затвори очи, концентрирайки се, протягайки невидимите нишки на съзнанието си към водата. Тя не просто чуваше вълните; тя ги *усещаше*. Днес те бяха неспокойни, сякаш прошепваха предупреждения, които умът ѝ не можеше напълно да разчете, но сърцето ѝ инстинктивно разбираше.
Малка сребриста рибка изскочи от водата и кацна на коляното ѝ, потрепвайки с перки. Лиана се усмихна леко и нежно прокара пръст по хлъзгавата ѝ люспа. „И ти ли го усещаш, малък приятелю?“ – помисли си тя, знаейки,чи рибката ще долови емоцията зад мисълта ѝ. Рибката сякаш кимна, преди да плясне с опашка и да се гмурне обратно във водата, оставяйки след себе си разширяващи се кръгове.
